Принцесата и вещицата
Софи бе чакала цял живот да я отвлекат.
Тази вечер всички други деца в Гавалдън се свиваха в лег-лата си. Ако Директорът ги вземеше, никога нямаше да се върнат. Никога нямаше да живеят истински. Никога нямаше да видят отново семействата си. Сега тези деца сънуваха червеноок крадец с тялото на звяр, дошъл да ги измъкне от завивките им и да задуши писъците им.
А Софи сънуваше принцове.
Беше пристигнала на организиран в нейна чест бал в един замък и бе открила, че в залата има стотина кавалери и нито едно друго момиче. Докато се разхождаше покрай редицата, тя си помисли, че тук за първи път вижда момчета, които я заслужават. С гъста, лъскава коса, стегнати мускули под ризите и гладка кожа с хубав тен, красиви и галантни, каквито трябва да са принцовете. Но точно когато стигна до един, който є се струваше по-добър от другите, с яркосини очи и призрачна бяла коса, този, с когото имаше чувство, че ще намери Щастливия край... един чук проби стените на стаята и разби принцовете на парченца.
Софи отвори очи и видя, че е настъпило утрото. Чукът беше истински. Принцовете не бяха.
– Татко, ако не спя девет часа, очите ми изглеждат подути.
– Всички говорят, че тази година ще вземат теб – каза баща є, докато заковаваше една крива дъска на прозореца на стаята є, сега напълно покрит с ключалки, шипове и винтове. – Казват ми да ти острижа косата, да ти намажа лицето с кал, като че ли вярвам на всичките тия глупости от приказките. И все пак никой няма да влиза тук тази вечер. Това е сигурно. – Той удари още веднъж с чука, превръщайки звука във възклицание.
Софи потърка ушите си и се намръщи срещу някога прекрасния си прозорец, който сега представляваше нещо, което човек би видял в къщата на вещица.
– Ключалки. Защо никой не се е сетил за тях по-рано?
– Не знам защо всички мислят, че ще си ти – каза баща є, а бялата му коса лъщеше от пот. – Ако онзи Директор иска доброта, ще вземе дъщерята на Гунилда.
Софи се напрегна.
– Бел?
– Онова дете е перфектно – каза той. – Донася на баща си в мелницата домашно приготвени ястия. И дава каквото остане на горката старица на площада.
Софи усети остротата в гласа на баща си. Тя нито веднъж не беше сготвила ядене за него дори и след като майка є почина. Естествено, имаше основателна причина (мазнината и димът щяха да запушат порите є), но знаеше, че темата е болезнена. Това не означаваше, че баща є е останал гладен. Напротив, тя му предлагаше своите собствени любими храни – пюре от цвекло, яхния от броколи, задушени аспержи, варен на пара спанак. За разлика от бащата на Бел той не беше станал огромен като дирижабъл точно защото тя не му беше носила в мелницата домашно приготвени агнешки фрикасета и суфлета от сирене. А що се отнася до горката старица на площада, онази стара вещица всъщност беше дебела, макар и постоянно да твърдеше, че е гладна. И ако заслугата за това беше на Бел, то тя изобщо не беше добра, а от най-лошите.
Софи се усмихна на баща си.
– Както казваш, всичко са само приказки.
Тя се измъкна от леглото и затръшна вратата на банята.
Разгледа лицето си в огледалото. Грубото събуждане беше дало нежеланите резултати. Дългата є до кръста коса с цвят на предено злато нямаше обичайния си блясък. Нефритено зелените є очи изглеждаха избледнели, сочните є червени устни бяха малко сухи. Дори сиянието на прасковената є кожа беше потъмняло. Но все пак принцеса, помисли си тя. Баща є не осъз-наваше, че е специална, но майка є го бе разбрала.
– Прекалено си красива за този свят, Софи – беше казала тя.
Майка є беше отишла на по-добро място и сега бе неин ред.
Тази вечер щеше да бъде отведена в гората. Тази вечер щеше да започне нов живот. Тази вечер щеше да изживее своя-та приказка.
И трябваше да изглежда подобаващо.
Започна с кожата си, намазвайки я с хайвер, който миришеше на мръсни крака, но премахваше пъпки. След това втри тиквено пюре, изплакна лицето си с козе мляко и си сложи мас-ка от пъпеш и жълтък от яйце на костенурка. Докато чакаше маската да изсъхне, Софи запрелиства книжка с приказки, отпивайки сок от краставица, за да поддържа кожата си свежа и нежна. Тя отиде направо на любимата си част от историята, в която бутат злата вещица надолу по един хълм в пълно с пирони буре и от нея не остава нищо освен гривната є, направена от кости на малки момченца. Взряна в ужасната гривна, Софи усети, че се замисля за краставици. Ами ако в гората нямаше краставици? Ами ако други принцеси бяха изчерпали запасите? Без краставици! Тя щеше да се съсухри, да увехне, да...
Върху страницата паднаха изсъхнали люспици пъпеш. Обърна се към огледалото и видя, че челото є се е набръчкало от тревога. Първо нарушен сън, а сега и бръчки. Ако продъл-жаваше с това темпо, до следобеда щеше да е грозница. Софи отпусна лицето си и престана да мисли за зеленчуци.
Що се отнася до ритуала за красота на Софи, той можеше да напълни дузина книги (достатъчно е само да кажем, че включваше гъши пера, мариновани картофи, конски копита, крем от кашу и шишенце кравешка кръв). След два часа усилени приготовления тя излезе от къщата в лека розова рокля, блещукащи стъклени обувки и коса, сплетена в перфектна плитка. Имаше само още един ден, преди да дойде Директорът, и планираше да използва всяка възможна минута, за да му напомни защо тя, а не Бел или Табита, или Сабрина, или която и да е друга самозванка заслужава да бъде отвлечена.
Най-добрата приятелка на Софи живееше в гробището. При условие че мразеше зловещите, сиви и зле осветени места, човек би очаквал Софи да я кани на гости в своята къща или да си намери друга най-добра приятелка. Но вместо това тя се беше изкачвала до къщата на върха на Грейвс Хил всеки ден тази седмица и внимаваше винаги да е усмихната, защото в крайна сметка това беше целият смисъл на едно Добро дело.
За да стигне дотам, трябваше да ходи почти цяла миля от светлите къщи край езерото със зелените им стрехи и окъпаните в слънце кули до мрачния край на гората. Из уличките се разнасяха звуци от удряне с чук, докато Софи минаваше покрай бащи, заковаващи дъски по вратите, майки, които пълнят плашила, и момчета и момичета, приведени напред на верандите, забили носове в книги с приказки. Последното не беше толкова необичайно, защото децата в Гавалдън рядко правеха друго, освен да четат приказки. Но днес тя видя очите им, изплашени и обезумели, да профучават по всяка страница, като че ли животът им зависеше от това. Преди четири години беше видяла същите отчаяни усилия да се избегне проклятието, но тогава не беше неин ред. Директорът взимаше само тези над дванайсет, тези, които вече не можеха да се преструват, че са деца.
Сега редът є беше дошъл.
Докато се качваше бавно по Грейвс Хил с кошница за пикник в ръка, Софи усети, че бедрата є горят. Дали тези изкачвания не є бяха удебелили краката? Всички принцеси в приказките имаха едни и същи перфектни пропорции, а дебелите бедра бяха толкова необичайни, колкото и крив нос или големи стъпала. Разтревожена, Софи опита да се разсее, броейки Добрите дела, които бе извършила предишния ден. Първо, беше нахранила езерните гъски със смеска от леща и праз (естествено разслабително, за да неутрализира действието на сиренето, което им хвърляха глупавите деца). След това беше дала домашно направен лосион за лице от лимоново дърво на градското сиропиталище (защото, както бе обяснила на объркания получател, „правилната грижа за кожата е възможно Най-доброто дело“). И накрая беше сложила огледало в тоалетната на църквата, за да могат хората да се върнат на пейките максимално спретнати. Това достатъчно ли беше? Можеше ли да се съревновава с печенето на домашни пайове и храненето на бездомни старици? Мислите є се върнаха притеснено към краставиците. Вероятно ще може да вмъкне собствен запас в гората. Все още имаше много време да приготви багажа си преди падането на нощта. Но краставиците не са ли тежки? Щеше ли училището да изпрати носачи? Може би трябваше да ги изстиска, преди да...
– Къде отиваш?
Софи се обърна. Радли є се усмихваше със стърчащи напред зъби и анемично червена коса. Той изобщо не живееше близо до Грейвс Хил, но му беше станало навик да я следва по всяко време на деня.
– При една приятелка – каза Софи.
– Защо вещицата ти е приятелка? – попита Радли.
– Тя не е вещица.
– Странна е и няма приятели. Това я прави вещица.
Софи се въздържа да му каже, че това правеше и него вещица, и само се усмихна, за да му напомни, че вече е направила Доброто си дело, изтърпявайки присъствието му.
– Директорът ще я вземе в Училището за Зло – каза той. – Тогава ще ти трябва нов приятел.
– Той взима две деца – отвърна Софи и стисна зъби.
– Другото дете ще е Бел. Никой не е по-добър от нея.
Усмивката на Софи се изпари.
– Но аз мога да съм твоят нов приятел – каза Радли.
– В момента нямам нужда от повече приятели – отсече Софи.
Лицето на Радли придоби цвета на малина.
– О, добре... аз просто си мислех, че...
Той избяга като ритнато куче.
Софи гледаше как рехавата му коса се отдалечава надолу по склона. „Сега наистина направи каквото направи“, помисли си тя. Месеци Добри дела и пресилени усмивки и сега беше развалила всичко заради дребния Радли. Защо не го беше зарадвала? Защо просто не му каза „За мен ще е чест да съм ти приятелка!“ и да даде на онзи идиот момент, който щеше да си спомня години? Знаеше, че е разумно да постъпи така, защото Директорът сигурно я съдеше като Дядо Коледа на Бъдни вечер. Но не можеше да го направи. Тя беше красива, а Радли – грозен. Само злодей би му вдъхнал напразни надежди. Със сигурност Директорът щеше да я разбере.
Софи отвори ръждясалата порта на гробището и усети, че някакви плевели одират краката є. Хълмът беше покрит с обрасли с мъх надгробни камъни, стърчащи накриво от дюни мъртви листа. Докато се промушваше край тъмни гробове и гниещи листа, Софи внимателно следеше редовете. Тя никога не беше поглеждала гроба на майка си – дори и на погребението, и нямаше да го направи и днес.
Добави коментар